Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът: 20 цитата от Димитър Талев
Тази година се навършват 121 година от рождението на великия публицист Димитър Талев. Той е класик на българската литература. Неговото многообразно творчество не се изчерпва единствено с върховото му достижение в тетралогията " Железният светилник ", " Преспанските камбани ", " Илинден " и " Гласовете ви слушам ".
Оставил е доста разкази, повести и романи, мощна журналистика, изключително тази, основана във вестниците " Македония " и " Зора ".
Да си напомним някои от най-запомнящите се цитати на Талев.
„ Няма толкоз мощна черупка, под която човек да може да се скрие. ”
„ Такава една чудна и толкоз хубава неразбория е животът! ”
“А в този момент - в този момент тя бе влезнала в него, тя беше в него, тази тяхна среща няма да свърши в никакъв случай, няма да отмине, той няма в никакъв случай да се разсъни от този сън. И за какво не се радва сърцето му? Да, тя влезе в него с мрачна, черна сянка - не сама и не такава, каквато я виждаше преди и каквато я сънуваше. ”
„ Човек постоянно е привикнал да дири аргументите и за положителното, и за неприятното вън от себе си. А те са вътре в нас. ”
„ Човек не трябва и не може да живее единствено за себе си. ”
“Имаше едно кътче в неговото сърце, заето от другата, и той не можеше да я прогони оттова. Едно кътче, само че то като болежка обхващаше, владееше цялото му създание. ”
„ Слаба е и бедна човешката тирада, в никакъв случай не може да се изкаже изцяло това, което става в човешкото сърце. ”
„ Който еднаж е вкусил от духовна храна и е изпитал нейната наслада, той постоянно жадува за нея и я търси. ”
„ Само с женска мощ може да се надвие мъжката мощ и непримиримост,тя е като водата за огъня. ”
„ Никога ли не се случва да се изпълни човешкото сърце догоре с наслада и да не гори, да не боли - паралелно с насладата, която идва, и тъгата, неутолимият блян по нещо изгубено или непостигнато? ”
„ Прекалено здравомислещ народ сме или по-точно, живели в тъга от епохи, ние не умеем да се радваме. ”
„ Народът в тъмна мрачевина. Ама ние сме в непозната страна... Това знайме ние за иго и тегло. Сега, виж ти... Свой насилва своя, мъчи го, ограбва го. ”
“Страхът ми, съмненията ми и моята отпадналост. И всички тия гласове, всички тия болки в мене. Страхът ме кара да правя това, което не желая да правя, което не би требвало да правя. Подтиква ме срещу волята ми, срещу разсъдъка ми. Смущава ме, когато требва да бъда най-силен, разбърква, замъглява мислите ми, разклаща верата ми, пречупва силата ми, кара ме да се разкайвам, да се срамя от себе си. Аз ходя постоянно против него, отивам постоянно там, откъдето желае той да ме отблъсне, да ме прогони, да ме принуди да бегам. Винаги против него, с цел да го надделявам, само че това е мъчно и е една непрестанна битка, тежка, мъчителна. Аз желая да го изтръгна от сърцето си като злобен бодил, който се е впил там. Искам да се освободя от него, да освободя от него мозъка си, волята си, душата си. Искам да бъда свободен човек. И аз постоянно ходя против него, но това ме мъчи и изтощава. Откъде иде тоя боязън в мене? От какво се багра? Боя се от гибелта, багра се от премеждия и всевъзможни болки, багра се да не направя нещо, за което след това ще се разкайвам, от което ще се срамя, багра се и от присъдата на другите, от присъдата на моите най-близки хора, на другарите ми, та и на враговете ми. Искам да правя неща, които никой не би могъл, не би имал право да осъжда. Искам да мисля и да процедирам без боязън. Да бъде ясна всяка моя мисъл, да бъде твърда волята ми, да бъде твърда верата ми. А от кое място идват всички тия гласове и болки в мене? ”
“- Не, не е от това. Не съм настинал. Тука - уточни той гърдите си, - Тука нещо се скъса. ”
„ Да се научим на първо време да милейме един за различен, да се жалим, та да се хванем сички ръка за ръка... ”
„ Никога не ги карай да те обичат, дете мое... Настоявай да те оставят и знай че този, който устои и остане, те обича същински... ”
„ Такова е човешкото сърце - цялостно с противни една на друга сили. Но човек би трябвало да се бори и със сърцето си. Човек не трябва да се оставя на тия враждуващи сили. ”
„ Нашата мизерия и всички наши грижи ние сами ще си ги знаем и ще ги понасяме. ”
„ Трудно е да се разделя човек с това, което до през днешния ден, до тоя час е било негов живот. Нещо се къса, нещо се раздира в индивида... ”
“— Седни… Седни тук, до мене. — Той седна, а ръката му остана в двете й ръце. Тя гледаше някъде край него и продължи: — Никога нема да бъда като… като къпина в нозете ти. Какъв мъж ще бъдеш ти, в случай че не си свободен! А ти в нищо не си задължен към мене, можеш и напълно да ме изоставиш, аз… те оставих без рожба.
Главата й падна като отсечена на гърдите й. Лазар я прегърна поривисто през приведените й рамена, притисна я към себе си, а тя криеше лице, с цел да не види той сълзите й. Той търсеше таман лицето й, очите, устните й, притискаше жадно, енергично своите устни навсякъде, дето се мернеше гола парченце от кожата й — по крайчеца на едното й ухо, по другото, по врата, по колкото да посочилата се буза, след това по косите й, най-накрая и по цялото й лице — мокро от сълзи, — по влажните затворени клепачи:
— Що приказваш ти… Що приказваш! Да те оставя… тебе! Ами по какъв начин ще пребивавам аз без тебе! Не желая деца, не желая деца! И в случай че ми заговориш още еднаж за това, ще те натупам… по този начин ще те натупам, че ще събереш махалата…
Едва в този момент отвори тя очи и го погледна. Отвори се, озари се цялата й красота — жива, топла, зряла. Отдавна не беше заиграла такава червенина по бледите й бузи, под чистата матова кожа. Той се загледа в лицето й запъхтян, в очите й, плувнали в сълзи, и сподели: — Мене ми стига и тоя взор, тия очи… Какви греховни думи приказваш ти, Ния! Още ли не знайш какъв брой те любя!… И друго нещо желая да ти кажа. Аз нели виждам по какъв начин живеят людете… дамата гледа се в гнездото да те задържи, до себе си, а ти си като крило на рамото ми. ”
